Бях на двадесет години и животът бе съвършен. Тъкмо се бях върнала у дома от една невероятна ваканция – първата, за която плащах сама! Предложиха ми място в университета, имах чудесен, обичащ ме дългогодишен приятел, бъдещето пред мен бе светло и бляскаво и едва ли можех да бъда по-щастлива.
Тогава направих тест за бременност и видях малък розов кръст; резултатът отне секунди. В мига, в който го видях, аз се влюбих в малкото си чудо, в нероденото си ангелче. Изведнъж всичко друго загуби значение; просто обикнах бебето си. Казах на приятеля си, а той се усмихна. Само се усмихна и докосна коремчето ми; изведнъж едно бъдеще, за което не знаех, че го исках, се оказа точно пред мен, и аз не желаех нищо повече.
Но тогава всичко около мен започна да се срива.
След това приятелят ми не искаше да говори повече за бебето. Изчислих колко седмици бяха минали от началото на бременността (в онзи момент – седем или осем), прочетох, че бебето ни бе голямо колкото боровинка и че имаше ръчички и сърчице, биещо два пъти по-бързо от моето. Дънките ми отесняха и да чувствам тази твърда бучица в корема си бе най-прекрасното изживяване, което съм имала! Но приятелят ми, таткото на моето чудесно бебе не искаше да говори за това. Пренебрегваше съобщенията ми, сменяше темата, не искаше да го споменава, когато си говорехме, не искаше да пита, той игнорираше факта, че бях бременна. Не го беше грижа. Остави ме сама. Съвсем сама, аз не можех да поговоря с никого. Не можех да разбия сърцето на мама. Никого си нямах.
Тогава той ми каза, че не иска бебето.
Не бил готов; все още имал живот за живеене, а това щяло да сложи край на неговия и моя живот. Каза ми, че не обича бебето ни – че ако го задържа, той би останал до мен, но че това ще го съсипе. Бях толкова щастлива, а сега се чувствах, сякаш някой бе изтръгнал сърцето ми.
Абортирах бебето си на 26 юни 2015 г.
Имах всички възможности да го спра – да бъда силна и да се застъпя за ангелчето си – но не го направих. Не можах, просто оставих онова да се случи. Лежейки на операционната маса, докато докторът отнемаше живота на бебето ми, дори не мислех за това, което те вършеха. Усещах вцепенение. Усещах облекчение, когато всичко приключи, но срамът и отвращението от стореното от мен бяха най-неприятните чувства, които някога бях изпитвала. Не мога да опиша емоционалната болка, през която преминах. Съжаление, себеомраза, загуба и агония за изгубеното ми бебе. Бебето, за което не се борих.
Стоях пред онази клиника със своя избор и този избор бе погрешен.
Чувствах се като в капан, сякаш нямах друг избор, освен да убия детето си. Изборът ми бе между това да осъдя приятеля си на живот, който той не искаше, който не бе избрал, и бебе, срещу което непрестанно да негодува, или да осъдя себе си на живот на срам, на съжаление, болка и отвращение от самата себе си. Осъдих бебето си на смърт заради егоистичните подбуди на приятеля си и собствената си глупост. Загубих нещо по-ценно, отколкото бих могла да си представя, точно заради своята глупост.
Да можех, бих сменила мястото си с това на бебето, всеки Божи ден, така че то да е тук в съцете на татко си, където му е мястото. Видях веднъж картината на скенера и вече никога няма да видя бебето си отново. Трябва да живея с този факт ден след ден. Не е виновен приятелят ми – виновна съм аз. Не бях достатъчно силна, за да се боря за бебето си.
Никога няма да си простя, докато съм жива.
Не оставяй никога някой друг да повлияе на решението ти! Бъди силна и се бори за своето бебе – защото никога няма да забравиш и никога няма да си простиш! Ще живееш с този срам до края, а твоето бебе изобщо няма да живее. Животът с твоето дете е най-прекрасното нещо. Никога не се отказвай от него! Бебето ти е чудесно и заслужава живот.
Възраст: 20
Източник: Abort73.com
Оригинална статия: http://www.abort73.com/testimony/2011/
Превод: Невена Петкова за Сдружение “Избор за живот”
