Много се е писало за емоционалната травма, през която минават жените след аборт. Но това, за което хората не се замислят, е че абортът е нещо толкова разрушително и толкова зло, че се отразява на всички, свързани с процеса – майката, бащата и често – този, който извършва самия аборт.
Лекарите, сестрите и другите служители в клиниките са хора и това, непрекъснато да виждат телцата на абортирани бебета и да участват в умъртвяването им оставя емоционални белези.
След като дава шокиращо описание на процедурата за проверяване на частите на телцето, за да се види дали „всичко е навън“, д-р Дон Слоун, казва:
“Искате да правите аборти? Ще трябва да платите цената. Има една американска поговорка „ако искате да работите в кухнята, ще ви се наложи да чупите яйца. Фурната е гореща. Пригответе се да се изгорите.“
Независимо от мотива, който служителят има, за да работи в клиника за аборти, това е нещо, с което се свиква трудно. Пред Уенди Симънс, която а автор, защитаващ абортите, една служителка казва:
„За повечето хора е най-трудно да се поддържа залата стерилна, защото става въпрос за реална тъкан. За някои хора това е много трудно. Те може по принцип да подкрепят абортите, но със сигурност не искат да видят какво представлява един аборт в 18-та седмица.“
Какъв е проблемът с тази тъкан? Защитниците на абортите често казват, че при процедурата се маха само някаква купчина клетки и безболезнено се слага край не бременността. Но според друг служител от тази клиника:
“То изглежда като бебе. За мен си изглежда точно така. Не сте виждали нещо, което да изглежда по този начин, освен истинско бебе… Вижда се лице и ръчички и уши, и очи и знаете… крачета и пръсти. Първия път много се разстроих…“
За това Симънс казва, че служителите в болницата никога не “гледат лицето, което работят с абортираната тъкан”.
Цитираните служители не са единствените, които се ядосват, когато защитниците на абортите повтарят лозунги, без да знаят какво защитават. Сю Херз, която е прекарала една година в наблюдение в клиника за аборти, описва чувствата на една такава служителка, след като е посетила семинар на местни активисти, защитаващи аборта.
Групата е разисквала план за защита на правото на аборт до края не деветия месец, до самото раждане.
„Тези хора бяха политически активисти,“ казва си тя. „Тяхната работа е да защитават абортите, но колко от тях знаят какво представлява абортът в реалност и какво точно се унищожава при него?“
Тя се чувства длъжна да стане и да опонира на тези, които искат право на аборт без никакви рестрикции:
„Не сте виждали малки краченца. Те изглеждат точно като краченцата, които другите (противниците на аборта) носят на значки.“ Както един гинеколог веднъж казва „ако половината защитници на аборта видят останките на абортиран плод във втория триместър, веднага ще застанат на другата страна на протестиращите.“
Но не само абортите във втория триместър са притеснителни за служителите в клиниките. Нероденото бебе има ръчички, крака, пръстчета само 8 седмици след зачатието. Джуълс Грийн, която е правила аборт като тийнейджърка, след това работила в клиника, която право аборти само в първия триместър. Тя казва така:
“Работата не бе лесна никога. Виждах собственото си дете във всеки контейнер с абортирани части от телца.“
Не е ясно колко служители в клиники сами са правили аборти в миналото си, но от интервютата се остава с впечатление, че са много. В статия в американско католическо издание се казва, че около 70% от служителките в Planned Parenthood (Семейно Планиране е най-голямата организация, извършваща аборти в САЩ – бел. прев.) са правили аборт. Може би утвърждават своето решение с всяка жена, която напътстват в процедурата. Те може да живеят в екстремна форма на отричане – като лъжат себе си за това, което са сторили и прегръщат движението за право на аборт, като форма на самозащита. Бившата служителка Норма Макорви, която е била ищец в делото “Роу срещу Уейд” и която е работила в няколко подобни клиники преди да промени мнението си и да стане противник на абортите, говори за емоционалната страна на работата си и застъпва темата, че много от служителките сами са правили аборт:
„Когато се прави аборт в по-късен етап служителите трябва да сглобят тялото, за да се уверят, че всички части са там – глава, телце, две крачета, две ръце. Понякога се шегувахме, че ако искаш да се избъзикаш с някой лекар, можеш да скриеш някой крак и да му кажеш, че пак ще трябва да бръкне там. Това не са били ненормални, безчувствени жени. Ние просто бяхме въвлечени в един кървав и нехуманен бизнес, всяка със своите причини. Дали се опитвахме да оправдаем наши принципи (какъвто беше моя случай) или да оправдаем аборт/и, които сами са правили (при много жени беше така) или каквото и да е, ние се опитвахме да се справим и ако не можехме да се шегуваме, щяхме да се побъркаме. Не е лесно да се опитваш да заглушиш съвест, която няма да стои дълго глуха.“
Не е учудващо, че много служители в Planned Parenthood достигат до момент на “прегаряне”, както казва един лекар, работил там 4 години:
“Много бързо човек се изтощава в тази работа, много бързо… не говоря за труда, а за емоционалната част. Когато гледаш на видеозон и особено ако имаш деца и виждаш плод, който мърда, движи ръчички, прави всичко това, което правят бебетата, смуче палеца си в устата си и така нататък – трудно е. И после, след процедурата трябва да го видим – откъснати ръчички, крачета… това се отразява психически.“
В статия в Weekly Standard се обсъжда въпросът със служителите, които напускат индустрията. Статията описва опита на Лиса Харис, която е правила аборт в късен етап, докато самата тя е била бременна. Когато разкъсала част от бебето, което премахвала, тя усетила своето собствено бебе да рита. Тя описва реакцията си в “Журнала по репродуктивни въпроси”:
„От очите ми веднага паднаха сълзи, без аз дори да се усетя. Дори не се замислих за това – това беше реакция на тялото ми на подсъзнателно ниво. Като че ли нещо премина през ръцете ми, през моята утроба и достигна до очните ми канали. Това беше силно чувство, вътрешна реакция на сърцето без участие на съзнанието ми и на моите феминистки убеждения за защита на аборта.“
По-нататък в статията се казва, че движението за защита на абортите кара служителите в тези клиники да страдат в мълчание, защото се отрича „реалността на плода, на частите от телцата“. Всъщност, те дори твърдят, че снимките, които показват противниците на аборта са фалшифицирани.
Джудит Фетроу, която е работила в клиника на Planned Parenthood, но по-късно е станала противник на абортите казва следното за клиниката, в която е работила:
“Когато започнах работа в Planned Parenthood виждах два типа жени там. Едните бяха намерили начин да се справят с емоционалната тежест, свързана с работата. Другата бяха жени, които емоционално се бяха заключили. Те бяха ходещи рани. Можехте да погледнете в очите им и да видите, че емоционално те бяха мъртви – за себе си и за другите.“
Няма много изследвания на това как се отразява работата в такива клиники за хората, но две изследвания, направени от защитници на абортите, показват следното:
“Често се срещат натрапчиви мисли за абортите, депресия, умора, гняв, понижено самочувствие и конфликт на личността. Симптомите се описват като ‘преходна реакция’.
Тези периоди се характеризират с иначе нетипично за индивида поведение като отдръпване от колегите, нежелание за ходене на работа, липса на енергия, нетърпеливост с клиенти и цялостно чувство на дискомфорт.
Съобщава се и за кошмари, за неспособност да се премахнат от съзнанието някои образи и умора.“
Много от бившите служители съобщават за кошмари. Доктор Макартър Хил, който е правил аборти, казва по време на конференция:
“Много от тях имат кошмари, свързани с участието им в аборти. В моите кошмари, се раждаше здраво бебе и аз го изправях пред съдебен състав от хора без лица и ги питах какво да правя с това бебе. Те правеха знак с палец нагоре или палец надолу. Ако палецът беше надолу, трябваше да хвърля бебето в кофа с вода, която беше до мен. Никога в съня ми не се стигаше до кофата, защото се събуждах. Но беше ясно, че нещо става с мен на подсъзнателно ниво.“
Остава въпросът – ако абортите са толкова болезнени емоционално, защо толкова много мъже и жени продължават да ги правят? Може да разберем това, ако погледнем нещата от тяхна гледна точка. Има лекари, които са направили над 20 000 аборта.
Има служители, които работят в клиниките с години и асистират в аборти всеки ден. Броят на бебетата, които те са премахнали, е от порядъка на стотици хиляди.
Опитайте се да си представите емоционалната болка, когато някой осъзнае, че е участвал в смъртта на толкова много човешки същества.
Средностатистическият човек може да чувства вина цял живот, ако прегази дете с кола, докато е карал пиян. Съвестта може да бъде безмилостен мъчител. Да се обвиняваш за смъртта на някой може да е ужасно нещо. Да се обвиняваш са смъртта на хиляди хора е почти невъзможно да си го представим.
За това служителите в тези клиники заслужават нашето съчувствие. За това към тези, които напускат тази индустрия, трябва да се отнесем с доброта. За това да се напусне тази индустрия е нещо доста трудно и травматично. Противниците на аборта трябва да утешат тези хора. Много от тях са ранени от безмилостната индустрия. Може би те са правили аборти и са искали да бъдат там, при другите жени и да ги улеснят в това. Може би те са се подлъгали по приказките, че абортът е важен за независимостта на жената. Може би, когато са започнали тази работа, са мислели, че помагат на жени, които иначе ще отидат при нелегални лекари. А може би са избрали работата, защото са имали нужда от пари, за да издържат семействата си. Каквато и да е причината, врагът не е някой конкретен служител, а абортът като цяло.
Когато се общува със служител на клиники е важно да се подходи със съчувствие. Да се говори с гняв, осъждане или заплахи, само още повече ще ги отдалечи и те ще гледат на всички противници на аборта като на врагове. Служителите в клиники за аборти трябва да минат през тежки емоционални бариери, за да се решат да напуснат, да не говорим за практически въпроси като дали ще могат да си намерят друга работа (много клиники не искат да наемат бивши служители в индустрията), дали ще могат да издържат семействата си и т.н. Всъщност, тези клиники обичат да наемат самотни майки, за да могат те да са в „капан“ на работата си.
Бившата служителка Джой Дейвис казва:
„Лекарят не наемаше жени, чиито мъже имаха добра професия и изкарваха много пари. Той предпочиташе необвързани жени с деца, защото можеше да има контрол над тях.“
Администраторите в клиниките знаят, че тази работа е трудна и търсят жени, на които ще им е трудно да напуснат.
Понякога работещият в клиника бива изолиран от подкрепата на други хора за живота му, такива, които обикновено не одобряват абортите. Други работници в клиниката може да останат единствените, от които има подкрепа. Така, че той или тя може би ще се страхува да изгуби тези взаимоотношения, като знае, че ако промени мнението си, това ще обтегне нещата.
Важно е да се достига до работниците в клиники със състрадание. Рейчъл Макнеър, която е написала книга за ефекта на работата в клиника за аборти над хората, казва:
“Някои бивши служители в тези клиники са преминали на другата страна, след като са срещнали топло отношение от хората, демонстриращи пред клиниките. Норма Макорви, ищецът по прочутото дело Роу срещу Уейд е една от тях. Случаят на друга – Джудит Фетроу е невероятен, защото в началото тя била обект на омраза от страна на протестиращи пред клиниката, където работела. В един момент тя искала да напусне, но когато излизала я посрещнали викове „Убийца, убийца, кръвта е по ръцете ти.“ Тя се стреснала и се върнала обратно вътре… на работа.“
Но един страничен наблюдател на име Стив я заговорил приятелски. „Отне му доста време,“ спомня си тя. „Доста отдаденост и търпение не светец. Но след няколко седмици станахме приятели и между нас имаше доверие.“ Фетроу още веднъж напуснала клиниката, но този път не се върнала.
Най-трагични са изблиците на насилие от страна на противници на аборта. Тези, които са против аборта, но си служат с насилие са лицемери. Да си против аборта означава да се изправиш и да кажеш, че убийството не е добър начин за решаване на проблеми. Накрая ще ви разкажа една покъртителна история на Джой Дейвис, разказана на конференция на бивши служители в клиники за аборти. Тази история е цитирана в DVD филма “Abortion: An Inside Look”:
“Когато работих в индустрията и започнах да имам кошмари, да чувствам вина, да чувствам, че това, което правя е много грешно, отидох при мой приятел, който беше лекар, извършващ аборти и работеше в друга клиника наблизо. Той каза, че ме разбира много добре, защото и той е имал кошмари и той е чувствал голяма вина. Не го питах защо прави аборти, но знам, че приемаше само случаи в първия триместър. Когато започне да се деформира нервната система, той не искаше да прави аборт, защото се страхуваше, че наранява бебето. Даде ми съвет. Каза – единственото нещо, което мога да те посъветвам е да следваш сърцето си и това, което ти казва съвестта ти. Попитах го дали той прави така и той каза, че работи въпроса. Иска ми се той да беше тук днес. Но няколко дни след този разговор той бе застрелян пред клиниката си. Казваше се д-р Дейвид Гън.“
На д-р Дън бе отнета възможността сам да вземе решение какво да прави с живота си и с вината си. Това е ужасно нещо. Надявам се, че противниците на аборта, ще се присъединят към мен със съчувствие към служителите в клиниките за аборти – бивши и настоящи.
Автор: Сара Терезо
Източник: LifeSiteNews.com
Оригинална статия: http://www.lifesitenews.com/news/it-looks-like-a-baby-abortion-workers-speak-about-the-trauma-of-performing
Преводът е собственост на Сдружение “Избор за живот”
